Лин

Линът е може би най-привързаната към тишината и спокойствието наша риба. Иначе и той принадлежи към голямото рибешко семейство на шарановите. От всичките ни сладководни риби линът може би е най-слабо познатият вид за повечето хора. Причината е в това, че той никога не се е продавал в магазин или сервирал в ресторант.
Това пък от своя страна е свързано с местообитанието му и почти пълната невъзможност да се лови в големи количества по промишлен начин. Линът е известен предимно на въдичарите. Колцина от тях обаче са имали среща с едър лин – това си остава загадка.

Тялото на тази наистина златна риба е някак скъсено, масивно, с широка опашна част. То е леко изгърбено и странично сплескано, покрито със ситни, здраво хванати към кожата люспи. Другата забележителност на лина е, че той е покрит с дебел прозрачен слой слуз. Някои учени смятат, че това му помага при провирането през стъблата на водните растения. Той прави рибата като гланцирана и необикновено хлъзгава, ако се хване в ръце.

Когато линът бъде изваден от водата на въздух, този предварително “желиращ” го слой започва да потъмнява на големи петна, които сетне се олющват (“линее” – откъдето идва и името му), откривайки златните люспи. В традиционните представи на западноевропейците на лина се приписват почти човешки качества.

Дори и днес, в иначе сериозни справочници по риболов, продължава да се твърди, че линът е рибешкият лекар. Всички наранени и нахапани от хищници риби отивали при д-р Лин, за да се отъркат в неговата целебна слуз. Така раните им веднага зараствали. Това било и причината щуката да дели една е съща ниша във водоемите с него, без да му налита. От цялата тази романтика обаче, изглежда, е истина само последното изречение, и то с допълнението, че слузестият хлъзгав рибок не е по вкуса нито на костура, нито на бялата риба, дори и да им се поднесе, както се казва, на тепсия.

 Сред другите забележителни черти на тази наша риба е и фактът, че при нея имаме най-ясно различаване на мъжките и женските индивиди. Мъжките линове имат по-дълги и някак по-стройни чифтни коремни перки. Цветът на лина е зеленикаво-златен. Гърбът е по-тъмен, а страните преливат като скъпо, ситно изковано бижу. Коремът е по-светъл, но пак е с метален вид. Перките са хармонично окръглени, жълтеникаво-кафеникави на цвят. В тинестите дълбоки езера се среща много тъмен лин. Очите са изненадващо малки и червени. Устата е месеста, с по едно малко мустаче в ъглите.

 Линът е много бавно растяща риба. На дължина той може да достигне 50 – 60 см, а на тегло дори над 5 – 6 кг. Характерно за него е и дебелото опашно стъбло, което придава известна тромавост на неговия силует. Линът е и истински рибешки мързеливец, малкоподвижна дънна риба. Напълно възможно е той да живее с години на едно и също място във водоема. Движенията му са вяли и бавни, което обаче не му пречи да се преобразява в истински борец след засичането. Линът обитава тихи и обрасли с висша водна растителност води – блата, язовири, гьолове от речни разливи и дори заливи без течение в самите реки. Типичен обитател на езерата.

Полово зрял линът става на възраст 3-4 години при дължина 20-25 см. Плодовитостта на женските е голяма – от 30000 до 900000 хайверни зърна. Изхвърлянето на хайвера започва при добро загряване на водата до температура 18-20 ° С през периода май-юни. Обикновено се събират една женска и два-три мъжки. Мръстенето протича безшумно и незабелязано. Хайверът се изхвърля на порции (както при шарана). Лепкав е и самките го отлагат върху  подводните части на растенията. Развива се при 22-24 ° С за 3-4 денонощия, а при температура 20 ° С за 4-6 денонощия (100-120 градусодни). Личинките са дълги 4-5 мм и се развиват както при шарана. Със специален орган се прикрепват към растенията. Десетина дни се хранят със зоопланктон, а след това с личинки на дънни безгръбначни, мекотели, ракообразни и др. Вероятно хайверът на лина е подложен на голямо унищожение и затова не се среща така често, въпреки голямата плодовитост на рибата.